Когато си притиснат между хора и стени,

когато графиците дебнат безотказно,

когато сме в тълпа, а всички сме сами.

Погълнати от собствените ни проблеми,

забравили за нежност, близост и любов,

отдръпваме сърцето си от болки неизбежни,

намирайки си график нов.

Като капки във световния океан

се реем в мнозинството без мечти.

И може нявга някой позабравен блян

да ни напомни миналите дни.

Kогато нямаше тревоги по-големи

от раненото коляно и вечерен час.

И бяхме толкоз непреклонно убедени,

че някой ден светът ще пей за нас...

Но да плача спирам! Зная, че не трябва.

Настоящето е днес и аз съм жива,

мечтите ми не са далече, вярвам,

и някой ден ще ги достигна!